Oasis: Не гледай назад с гняв ревю: краят на братската война, който си заслужава голям екран
Ако през 2009 г. някой ни беше казал, че братята Галахър пак ще седнат заедно пред една камера, вероятно щяхме да му се изсмеем. Oasis: Не гледай назад с гняв документира точно това невъзможно събитие, заедно с разпроданото турне Oasis Live '25. Филмът не е безупречен, но за един фен е почти като отново да си на седемнадесет и да стоиш насред стадион.
Празничен концертен филм, който открива същността си на сцената и в лицата на публиката, а общото интервю на Галахър само по себе си го превръща в исторически документ.
Информация за филма
| Original | Oasis: Don't Look Back in Anger |
|---|---|
| Режисьор | Will Lovelace, Dylan Southern |
| Жанр | Документални филми, Музикални филми |
| Държава | Английски филми, Американски филми |
За какво става дума: завръщане, на което никой не смееше да заложи
Изходната точка на филма е проста и точно затова работи. Лиъм и Ноел Галахър се събират отново и през 2025 г. Oasis тръгват на турнето Oasis Live '25, което се превърна в едно от най-значимите рок събития на нашето време. Документалният филм проследява този триумфален поход в глобален мащаб, но непрекъснато се връща към въпроса, който всеки си задава наум: какво означава тази група за хората и защо никога не я пуснаха да си отиде?
Не очаквайте класическа история с драматична дъга. Това е по-скоро портрет и моментна снимка: ключовите музикални мигове от 2025 г., разпродадените концерти, репетициите и минутите зад кулисите, подредени един до друг. Който търси напрегнат скандален документален филм за старите обиди, може да остане разочарован. Който обаче иска да усети какво е било да си там, е попаднал на правилното място.
Лиъм и Ноел в един кадър: истинското злато на филма
Колкото и грандиозен да е един стадионен концерт, най-силният коз на филма е по-тих момент: първото от над 25 години насам общо интервю с братята Галахър. Значението му трудно може да бъде преувеличено. За цяло поколение тези двамата са синоним на братско съперничество, репликите им са легендарни, а отношенията им десетилетия наред бяха повече тема за таблоидите, отколкото за музикалните страници.
Няма да издавам за какво точно говорят, но ще кажа, че самата гледка как седят един до друг удря по-силно от която и да е песен. Има нещо тромаво и искрено в нея, а точно това е нужно на филм, изграден основно около празнуването. Ако трябваше да си купя билет само заради едно нещо, щеше да е заради тази сцена.
Режисьори, които знаят как се снима група
На режисьорския стол са Уил Лъвлейс и Дилън Садърн, а този тандем не идва от нищото. Те стоят зад Shut Up and Play the Hits, филма за прощалния концерт на LCD Soundsystem, тоест знаят как един концерт се превръща в емоционално преживяване на екрана. Ръката им личи и тук: монтажът не бърза, оставя песните да дишат и не се страхува да обърне камерата към публиката.
Според мен това е едно от най-добрите решения във филма. Лицата на феновете, припевите, крещени в хор, бащите редом с децата си: тези кадри казват най-много за дълбокото емоционално и културно въздействие, което Oasis оказват върху хората от поколения насам. Филмът не обяснява прекалено, просто показва.
Звук, картина, стадион: когато тонколоните в киното си вършат работата
Музиката логично е върхът, и то не само защото Wonderwall или едноименната Don't Look Back in Anger, изпети от хиляди гърла, все още настръхват кожата. Звуковият микс предава едновременно силата на групата и рева на тълпата, а в киносалон това струва много повече, отколкото у дома на високоговорителя на лаптопа. Ако имате възможност, гледайте го в голяма зала с добра озвучителна система.
Визуално филмът работи с познатия инструментариум на концертните документални филми: панорами на тълпата, близки планове на лица, сценично осветление, полумрак в гримьорните. Не е революционно, но е сглобено почтено и с вкус, а кадрите от репетициите добавят по-интимен и суров пласт, който се отразява добре на ритъма.
Къде се препъва: твърде много празник, твърде малко триене
Сега идват лошите новини. Филмът толкова иска да отпразнува завръщането, че понякога забравя да задава въпроси. Зад такава история стоят десетилетия напрежение, наранено самолюбие и неизречени думи, а от всичко това на повърхността излиза съвсем малко. Общият тон е по-скоро въодушевяващ, отколкото неудобен, което през очите на фен е разбираемо, но през очите на критик е пропусната възможност.
Другият проблем е, че за човек без връзка с групата концертните части след време може да започнат да се сливат. Този филм не се опитва да покръсти никого, това е литургия за вече покръстените. Не го броя за грях, просто предупреждавам, за да знае всеки за какво сяда в залата.
За кого е?
- За теб е, ако: За феновете на Oasis, за носталгиците по бритпопа и за всеки, който обича голямото общо концертно преживяване и е любопитен как изглеждат днес Лиъм и Ноел един до друг.
- По-добре го пропусни, ако: За онези, които очакват задълбочен, разобличаващ разследващ документален филм за корените на братската вражда, или изобщо не се вълнуват от музиката на Oasis.
Ако ти харесва, виж и: Shut Up and Play the Hits (2012), Supersonic (2016), Oasis Knebworth 1996 (2021), The Beatles: Get Back (2021), Stop Making Sense (1984)
Често задавани въпроси
За какво разказва Oasis: Не гледай назад с гняв?
За завръщането на Лиъм и Ноел Галахър и световното турне Oasis Live '25, с репетиции, моменти зад кулисите и преживяванията на феновете.
Кой е режисьор на филма?
Филмът е режисиран от Уил Лъвлейс и Дилън Садърн.
Има ли във филма общо интервю с братята Галахър?
Да, за първи път от над 25 години насам виждаме общо интервю с Лиъм и Ноел.
Струва ли си пак да отидете на концерт на Oasis, този път в киното?
Ако ви се е случвало на някой припев на Oasis половината спирка да пее заедно с вас, отговорът е да, и то по възможност в най-голямата зала. Oasis: Не гледай назад с гняв не е най-смелият музикален документален филм, който съм гледал, но е сред най-топлите. А заради общото интервю на Галахър е исторически отпечатък, който никой фен не бива да пропуска. За полузаинтересования зрител ще е приятна вечер, а който е израснал с тези песни през деветдесетте, най-вероятно ще остане да седи и по време на финалните надписи, тананикайки си.