Compostelle: ревю на една история за две хиляди километра гняв, вина и прашни обувки
Има филми, на които им стигат една раница, безкрайна пътека и двама души, които не се понасят. Поклонническата драма на Ян Самюел е изградена точно по тази рецепта, а присъствието на Александра Лами я превръща в нещо много повече от красиво заснет пътеводител. Compostelle не открива нищо ново, но това, което прави, го прави със сърце.
Тиха, трогателна и на места предвидима пътна драма, която стига до финала благодарение на триенето между двамата главни герои и деликатната игра на Александра Лами.
Информация за филма
| Режисьор | Yann Samuell |
|---|---|
| В ролите | Alexandra Lamy, Julien Le Berre, Maëlle Vidou |
| Жанр | Филмови драми |
| Продължителност | 113 мин. |
| Държава | Френски филми, Белгийски филми |
За какво става дума? Една жена, един тийнейджър и един много дълъг път пеша
Изходната ситуация е проста и точно затова работи. Имаме жена, която се опитва да се примири със собствените си грешки, и тийнейджър, който не успява да овладее гнева си. И двамата са стигнали до момента, в който животът им просто не може да продължава постарому. Решението не е терапия, нито преместване, нито голям разговор на кухненската маса, а собствените им крака: тръгват от Франция по Камино де Сантяго, по двухилядокилометровия вариант на поклонническия път към Сантяго де Компостела.
Две хиляди километра. Струва си тази цифра да постои за миг в съзнанието. Това не е разходка за уикенда, а седмици ходене, ден след ден, с пришки, лоши места за нощувка и часове, в които никой не казва нищо. Пътят се превръща в общо пространство за изправяне срещу себе си и за изцеление, а най-хубавите мигове във филма са точно тези тихи, неизречени минути, в които двама непознати бавно осъзнават, че носят един и същ товар, просто в различна форма.
Нарочно няма да навлизам в подробности: най-голямото удоволствие от този филм е как стъпка по стъпка се разкрива какво движи тези двама души.
Александра Лами, тихият двигател на филма
Александра Лами отдавна няма нужда от представяне пред френската публика и тук показва защо отново и отново ѝ поверяват роли с голям емоционален товар. Тя не преиграва вината, не плаче във всяка втора сцена. Умората при нея личи в раменете, в забавящите се стъпки, в недовършеното изречение. Това е онзи тип актьорска работа, която лесно остава незабелязана, а всъщност целият филм стъпва върху нея.
До нея място получават Жулиен Льо Бер и Маел Виду, а енергията на по-младите актьори добре контрастира на сдържаността на Лами. Изобразяването на юношеския гняв е най-деликатната точка: лесно е да се плъзнеш към шаблонното беснеене с тряскане на врати. Филмът в повечето случаи избягва този капан, макар че има една-две сцени, в които гневът изглежда по-скоро като сценарен похват, отколкото като истинско чувство.
Най-силни са моментите, в които двете поколения се сблъскват, а после изведнъж няма какво повече да се каже и просто трябва да се върви напред.
Ян Самюел и бавното къкрене на емоциите
Името на Ян Самюел на мнозина ще звучи познато заради Jeux d'enfants, а който го е гледал, помни, че този режисьор обича големите, цветни, почти приказни емоции. В сравнение с него Compostelle е изненадващо приземен, и то буквално: камерата често остава при краката, на прашната пътека, сред пейзажа, който се простира до безкрая.
Тук Самюел се въздържа и това в повечето случаи е от полза за филма. Не бърза, оставя пейзажа да свърши част от работата. Продължителността от 113 минути обаче се усеща: в средата има момент, в който монотонността на пътя леко се прехвърля и върху зрителя. Може, разбира се, да се каже, че това е нарочно, защото и поклонението е такова, но в киносалона това е нож с две остриета.
Това, което обаче е постигнато много добре: режисьорът не проповядва. Духовният фон на пътя към Сантяго присъства, но филмът не се опитва да обърне никого във вярата. Изцелението тук е човешка, а не небесна работа.
Какво работи и къде филмът се препъва
Накратко събрах какво ме кара да го препоръчам с чисто сърце и какво му попречи да стане любим.
- Какво работи: динамиката между двамата главни герои, която бавно и убедително преминава от вражда в нещо съвсем различно.
- Какво работи: визията. Френските и испанските пейзажи са красиви, но не като пощенска картичка: филмът кара зрителя да усети разстоянието, умората и жегата.
- Какво работи: сдържаността. Няма пресилена мелодрама, а големите емоционални моменти изглеждат заслужени.
- Къде се препъва: ограниченията на жанра. Който е гледал пътна драма, ще усети горе-долу накъде върви емоционалната дъга на историята.
- Къде се препъва: темпото в средата се разпада, а някои странични линии приличат повече на отклонение, отколкото на истинска спирка по пътя.
Нищо от това не е фатално, но ясно показва, че Compostelle се движи по сигурен терен. Не рискува, затова и не се проваля грандиозно, но и не те издига до небесата.
Поклонническият филм като жанр: защо го обичаме отново и отново?
Има нещо неустоимо в момента, когато киното взима героите си и просто ги пуска на път. Пътната драма е една от най-старите филмови форми, а поклонението е най-чистата ѝ версия: тук целта не е само географска. Който е гледал The Way на Емилио Естевес с Мартин Шийн или Рийз Уидърспун в Wild, знае точно за какво говоря.
Compostelle се вписва в тази традиция и като френско-белгийска копродукция носи онази характерна европейска чувствителност, по-малко шумна от холивудската версия. Тук няма голямо просветление на върха на планината под звуците на епична музика. По-скоро има малки мигове: обща вечеря, изпусната фраза, утро, в което някой за първи път изчаква другия.
Това не е мрачна, потискаща драма, а филм, който тийнейджър и родителят му спокойно могат да гледат заедно. Дори може би така е най-добре.
За кого е?
- За теб е, ако: За онези, които обичат тихите европейски драми, съсредоточени върху героите, за тези, които сами са мислили да тръгнат по Камино, и за всеки, който иска да гледа нещо смислено заедно с тийнейджър.
- По-добре го пропусни, ако: За онези, които търсят динамичен сюжет, обрати или големи драматични експлозии, 113-те минути ще се сторят като дълъг преход пеша.
Ако ти харесва, виж и: The Way (2010), Wild (2014), Little Miss Sunshine (2006), Vonatok a semmibe (2014)
Често задавани въпроси
За какво разказва Compostelle?
Жена, която се опитва да се примири с грешките си, и тийнейджър, неспособен да овладее гнева си, тръгват заедно от Франция по двухилядокилометровия вариант на поклонническия път към Сантяго де Компостела. Пътят се превръща в общо пространство за изправяне срещу себе си и за изцеление.
Колко е дълъг Compostelle?
Филмът продължава 113 минути.
Подходящ ли е филмът за гледане с деца?
Това не е мрачна или потискаща драма, затова е подходящ за гледане заедно с тийнейджъри, но за по-малките деца темите му вероятно ще бъдат твърде тежки и бавни.
Кой е режисьор на Compostelle и кои са главните актьори?
Режисьор е Ян Самюел, а в главните роли са Александра Лами, Жулиен Льо Бер и Маел Виду.
Кои държави са продуцирали филма?
Compostelle е френско-белгийска копродукция.
Струва ли си да обуеш обувките за път и да тръгнеш с тях?
Да, ако знаеш какво те очаква. Compostelle не е филмът, за който ще спориш седмици наред, но е от онези, след които излизаш тихо от залата и може би се обаждаш на човек, на когото отдавна е трябвало да се обадиш. Играта на Александра Лами и силата на пейзажа носят на гърба си и по-предвидимите части, а Ян Самюел умно не се опитва да каже повече, отколкото историята може да понесе.
Не е съвършен, понякога се уморява, точно като героите си. Но накрая пристига, а при един поклоннически филм това може би е най-важното. За дъждовна есенна вечер, особено насаме с тийнейджър, е отличен избор.