Le città di pianura: предварително ревю на една италианска обиколка по кръчмите във Венецианската равнина, където никой не пропуска последното питие
Има филми, чийто девиз спокойно може да бъде изписан на стената на някоя кръчма: никога не пропускай последното питие. Комедията на Франческо Сосай, показана в Кан, обещава да бъде точно такава. В нея има двама закъсали, но непоправими петдесетгодишни бохеми и едно младо момче, което попада на грешното място, в грешния момент и в най-неподходящата компания. А ние нямаме търпение да видим какво ще излезе от цялата тази бъркотия.
Обещава да бъде чаровен, меланхоличен и вероятно доста махмурлийски италиански роуд муви, който може да върне духа на големите италиански комедии.
Информация за филма
| Режисьор | Francesco Sossai |
|---|---|
| В ролите | Filippo Scotti, Sergio Romano, Pierpaolo Capovilla, Roberto Citran, Andrea Pennacchi |
| Жанр | Комедии |
| Продължителност | 100 мин. |
| Държава | Италиански филми, Германски филми |
За какво става дума? Две стари лисици и едно агне сред баровете
Завръзката е толкова проста, че почти буди подозрение, но подобни истории изобщо не разчитат на заплетен сюжет. Имаме двама безпарични герои на около петдесет, Карлобианки и Дориано, които изповядват една-единствена житейска философия: никога не пропускай последното питие. Само това изречение казва за тях повече от цяла страница описание. Те са онези типове, които винаги седят на бара, имат по една история за всичко и някак винаги са поизостанали от собствения си живот.
На пътя им се изпречва Джулио, срамежлив студент по архитектура, който явно си има своите планове, включително и любовни. Според синопсиса срещата прераства в хаотично приключение из Венецианската равнина, а лошите съвети, махмурлукът и едно неочаквано приятелство здраво разбъркват представите на момчето. Накъде точно ще завие историята, не знаем, и честно казано, не искаме да знаем предварително. Половината удоволствие от такива филми е в това, че и зрителят се оставя на течението заедно с героите.
Венецианската равнина, където няма гондоли
Онова, което особено ме заинтригува, е мястото на действието. Тук не става дума за картичковата Венеция на туристите, а за Венецианската равнина, за онази провинциална Италия на малките градчета и селата, която рядко виждаме на големия екран. Няма панорами на площад „Сан Марко“, затова пък има междуселски пътища, селски барове, мъгливи поля и хора, които не биха се вписали в никоя реклама.
По собствените думи на създателите си филмът е почит към многоликостта на Италия и това личи още в избора на локации. Ако Сосай се отнесе умело към пейзажа, равнината сама може да се превърне в персонаж: място, където времето тече по-бавно и където една нощна обиколка по кръчмите може да се стори цял живот. Много се надявам филмът да има смелостта да бъде бавен там, където трябва.
Франческо Сосай и сянката на големите предшественици
Името на Франческо Сосай едва ли говори нещо на българската публика, но документите на филма са достатъчно красноречиви: премиерата му е на кинофестивала в Кан, а това е сериозна препоръка за една италианско-германска копродукция в жанра комедия. Кан не е място, където канят обикновени парадни низи от гегове, така че вероятно ни очаква по-фин, сладко-горчив хумор.
Най-голямото предизвикателство обаче е, че филмът открито се обявява за почит към големите имена на италианското кино. Това е смело заявление. Италианската комедия има невероятна традиция, от commedia all'italiana до цяла галерия от скитници и бохеми, които са едновременно смешни и сърцераздирателно човешки. Ако Сосай черпи от този извор, тръгва от правилното място. Рискът, разбира се, е носталгията лесно да се изроди в обикновено цитиране. Вярвам, че това няма да се случи.
Актьорският състав: непознати лица, които си заслужава да следим
В екипа най-познатото име за международната публика е Филипо Скоти: видяхме го в главната роля в „Ръката на Бог“ на Паоло Сорентино, където много деликатно изигра несигурността и чувствителността на един тийнейджър. Именно затова изглежда идеален избор за плахия Джулио, когото събитията просто отнасят.
До него в актьорския състав са Серджо Романо, Пиерпаоло Каповила, Роберто Читран и Андреа Пенаки. За българския зрител те са по-малко известни, но точно това може да се окаже един от козовете на филма: в подобни истории е много по-достоверно, когато не гледаме звезди, предрешени като петдесетгодишни завсегдатаи на бара, а лица, на които вярваме. Душата на всяка приятелска комедия е химията между героите и ако тандемът Карлобианки и Дориано проработи, филмът вече е спечелил половината битка.
Какво може да го направи много добър и къде може да се препъне?
Да видим какво говори в негова полза:
- Основната идея е проста и универсална. Всеки познава по някой Карлобианки или Дориано, а нека си признаем, че понякога всички сме били по малко Джулио.
- Сблъсъкът между поколенията може да бъде чудесен източник както на хумор, така и на емоция. Срещата между едно отминаващо поколение и един несигурен младеж рядко не работи.
- Премиерата в Кан подсказва, че тук ни очаква не крещящ, а характерен, човешки хумор.
А какви са рисковете?
- Филмите за обиколки по кръчмите лесно стават повтарящи се: поредният бар, поредното питие, поредният пиянски монолог. Ако зад това няма развитие, зрителят бързо се уморява.
- Носталгичната почит може да е красива, но може да се окаже и прекалено затворена в себе си.
- Продължителността от 100 минути е идеална, но ако ритъмът се разклати, толкова свободно построен филм лесно може да увисне по средата.
За кого е?
- За теб е, ако: За онези, които обичат меланхоличния хумор на италианското кино, роуд мувитата, изградени около героите, и историите, в които една случайна нощ променя всичко.
- По-добре го пропусни, ако: За онези, които търсят динамична холивудска комедия, натъпкана с шеги, или се дразнят, когато филмът залага повече на атмосфера, отколкото на обрати.
Ако ти харесва, виж и: Il sorpasso (1962), Ръката на Бог (2021), Sideways (2004), Druk (2020)
Често задавани въпроси
За какво разказва Le città di pianura?
Двама безпарични петдесетгодишни, Карлобианки и Дориано, се запознават със срамежливия студент по архитектура Джулио и срещата им прераства в хаотично приключение из Венецианската равнина, което обърква и любовните планове на момчето.
Колко е дълъг филмът?
Le città di pianura е с продължителност 100 минути.
Кой е режисьор на Le città di pianura?
Режисьор е Франческо Сосай, а филмът има своята премиера на кинофестивала в Кан.
Кои актьори участват във филма?
В главните роли са Филипо Скоти, Серджо Романо, Пиерпаоло Каповила, Роберто Читран и Андреа Пенаки.
Ще седнеш ли с тях за още едно питие?
Аз със сигурност ще седна. Le città di pianura не е от големите зрелищни блокбъстъри и точно затова е интересен. Обещава да бъде малка италианска комедия в човешки мащаб, която, съдейки по премиерата в Кан и смелата почит към класиците, иска нещо повече от това просто да ни разсмее. Ако Сосай улучи тона между смеха и меланхолията, това може да се окаже една от приятните изненади на сезона. Очакваната ми оценка е едно силно 7 от 10: филм, след който ти се приисква да звъннеш на стар приятел. Само после внимавайте с това последно питие.